Горската царица
Смъртта и момичето
Скитникът
Заключжелна бележка
Тези текстове са мислени за театър, но не за театрално представление. Лицата в тях сами вече напълно достатъчно се представят. Заглавията на трите части: "Горската царица", "Смъртта и момичето", "Скитникът", са заети от песните на Шуберт. Горският цар на Гьоте обаче е сменил пола си. Той е, в първата част, една известна, естествено, покойна актриса, с която по стар обичай три пъти обикалят около Бургтеатър. Тя говори, така да се каже, епилога към моята пиеса "Бургтеатър", където е главно действащо лице, и то защото просто не може да умре. Заради това постоянно продъажава да говори. Докато тази стара жена говори, странното престава все повече да бъде странно, превръща се в делнично, всичко отново става конкретно. Войната е била краят на неочакваното, след като е помогнала, дори изисквала от мнозина (от войниците, от пропагандната индустрия, чиято представитеака е старата актриса) да и съдействат. Ужасът е конкретният край на странното, на нерешеното. След като тази втора световна война е била наричана "странна", както Хайдегер упорито отбелязва по отношение на своите съвременници, трябва още да се каже, че за мнозина дори смазващата делничност е превърнала и това странно нещо в нещо обикновено. Тази актриса е получила властта, тя е имала възможността буквално да и съ-участва, да играе пред другите, и е можела все повече и повече да упражнява посаедоватеано тази власт без последствия върху своята публика, дори и когато вече е нямало война. И дори някоя нова война (Може би тя отдавна е започнала? Да, виждам, че тя вече е почнала!) би била сега пак също така недействителен процес (защото досега от никого не е искана сметка и никой не е бил наказан за някоя война), в който няма нищо странно, а би била нещо нормално за мнозина, би била дори може би "модерна" и подкрепена също така. Но това няма значение. Мислите се лишават от смисъл. Странното, тъй като никой не пита за това, се превръща в модерност. Всички постоянно са отпред! Лицата в този текст са наясно със себе си. Дори жертвата, скитникът, е такъв тъкмо защото отдавна сам се е изгубил. Но това все пак той го знае. Като ирония отделните части на този текст носят заглавията на песни от Шуберт, който, освен късния Шуман, най-неопределеният композитор от всички, каквото и да е казвал, никога не е имал предвид себе си. По-късно обаче него обикновено го позорят, защото само чувстват като него, но и не мислят като него.
|
