Предговор
Изходният импулс на настоящото изследване е курсът лекции по история на испанската литература, който водя към катедра "Романистика'' на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Дължа съществена част от ентусиазма и мотивацията за следващите редове на стимулиращия контакт със студентите от специалност Приложна лингвистика (френски и испански, немски и испански), чиито впечатляващи езикови познания и свежест на практически ориентирани млади дами, изучаващи далечни литератури редом с близките бизнес и право, ми помогнаха да погледна на междувременно дългогодишната си преподавателска работа със сетивата на откриващите един нов език и неговия свят.
За мен самия това беше явно дългоочаквано и същевременно неочаквано завръщане към езика на разговорите с баща ми от преди години. Събрана в ореховата черупка на едно крехко изречение, тази книга е продължение на един непроведен и непрекъснат разговор с баща ми, на когото дължа испанския си. Болката и щастието на неизказания завет са незаобиколимият език на литературата. За завета, следван в следващите редове, са валидни думите на Сталкер от едноименния филм на Андрей Тарковски: Только ми здесь не пойдем, мм пойдем кругом. "Зоната" на литературата е мястото на неизбежно заобиколеното проследяване на следите на апокалиптичната инвенции в руините на вечната и тотална тленна преходност. Говоренето за литература изглежда винагиевопределена степен разговор с мъртвите - очакващи нетленните си, способни да понесат вечния живот тела - които по необяснима милост не прекъсват разговора, но ни позволяват да живеем без призраци и вина, дължими на паметта и мъртвите. Работата на паметта е работа на живота, когато мъртвите го позволяват. Литературата изглежда привилегировано място на тази щедрост и милост, където жилото на паметта и смъртта не нагноява, а прозира през кожата на живота в детска чистота.
