Няколко встъпителни думи
През лятото на 2002 г. скитах из степите на днешен Татарстан, където до XVI век е съществувала Волжка България. Там и днес се пазят родови хроники, легенди и предания, които изненадват историците с подробни сведения за древната съдба на българите.
В столицата Казан чух тезата, че кан Котраг, братът на нашия Аспарух, завладял средното Поволжие само с 4000-5000 души. Но били загадъчни люде - високи, строги, с орлови носове. И с бръснати глави само с кичур на темето. Обличали се в бяло и се кичели със сребро, когато влизали в бой. Затова ги наричали сребърните българи.
Били енергични и вдъхновени. Известната археоложка проф. Светлана Плетнъова даже ги нарича пасионарни личности. Именно те успели през VIII-IХ век да организират разпилените из Поволжието племена в мощната държава Урус Болгар - Велика България. Дотогава в обширните земи на днешна европейска Русия никой не бил чувал за закони и данъци. Нито пък че стоките, пренасяни с кораби по Волга, могат да се облагат с мита и транзитни такси. И така държавата да не живее от войни и грабежи, а от търговия. Откъде тези загадъчни хора са имали знания за устройство на държава?
Далечното минало на българите е толкова оскъдно на факти, че някои автори го възприемат като вид бъдеще. С въображението на фантасти те чертаят приказни теории за произхода ни, включително и извънземен. Други пък дръзко избират откъде да е потеклото ни според политическата мода.
