„В България нагласите към членство в ЕС се оформят в началото на 90-те години на XX век в условията на турбулентна и несигурна атмосфера в стра¬ната след разпада на комунистическия режим. В този първоначален етап те са обвързани с огромни обществени очаквания за спасение от ескалиращите политически и икономически кризи в ранните години на прехода и възста-новяване на нормалността в страната. ЕС е непознат и далечен, възприеман като олицетворение на прогреса на западния свят, приобщаването към кой¬то е „мечта", „блян", „химера”. С на-предването на подготвителния процес присъединяването към ЕС започва да изглежда все по-близо и следователно по-реално. Това донякъде изменя пър¬воначалните идеалистични нагласи и прави актуални по-прагматичните въ¬проси относно „ползите и разходите” или реалните преки и косвени последици от този политически акт върху българското общество.
Целта пред настоящия труд е чрез анализ на емпиричния фундамент от конкретни факти да се осмисли логиката в особения начин на провеждане на подготовката на страната за интеграция в ЕС.”
