Въпросът за автономията на Македония се поставя отново и отново и то без да се познават основните документи на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), а се правят само логически построения въз основата на дочуто и недоразбрано. Такива гласове се чуват, както от Македония, така и от България. Откъм Скопие автономията се приема и тълкува като някаква небългарска идея, а като стъпка на ВМОРО, и изобщо на македонците към създаването на независима и самостойна македонска държава.
В своите изказвания самите водачи на ВМОРО са категорични - това е българска идея, на самата ВМОРО и нейните водачи, и на българското население в Македония и Одринско, която е етап към обединението на целия български народ в една държава.
При неуспех, се смята да се осъществи автономията, така, както за нея се намеква в Берлинския договор, и от Македония и Одринско да се образува една автономна област, както остров Крит и Източна Румелия след Руско-Турската война (1877-1878), отново, с решение на Берлинския конгрес, и отново както със Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885) да се обедини народа ни в една държава.
„Директивата от събора на братствата след дълги обмислювания и преценки е:
I. Неделимост, цялост на Македония и
II. Присъединяване към България. Разбира се от само себе защо на първо място се туря целостта. (Тодор Александров до Вл.Карамфилов).
