Въпреки започналата в началото на 90-те институционализация на Иван Мешеков като литературен критик, той продължава да бъде "бяла врана" в качеството си на ляв интелектуалец. Процесът на канонизацията му в рамките на национална награда за литературна критика, учредена по месторождение и споделена с по-приемлива за посттоталитарното статукво фигура, предпоставя един „ритуален сценарий", работещ в режим на чисто разграничение между „критика-професионалист и гражданина-марксист". Съполагането на Иван Радославов и Иван Мешеков като литературни критици (в тази предохранителна последователност) в едноименната национална награда е продукт на този ритуален сценарий и на това чисто разграничение. Ако преди 1944-а Мешеков е бяла врана все още в екзистенциално-концептуалната си цялост на ляв литератор както за левите, от които идва квалификацията, така и за десните, които охотно я преподписват естетически и административно, и докато при Стария режим съответно се практикува „идеологически мотивираното мълчание" спрямо неортодоксалния литературен критик, то след 1989-а полето на мълчание (или в по-софистицираните случаи: на различни видове и степени на деконструкция) се измества към фигурата на левия интелектуалец. В тази книга ще предприема една реконтекстуализация на Иван Мешеков като ляв литератор, генеалогически връщаща го отсам интерпретативния режим на (полу)разпад на литературното и лявото, в който Старият (комунистически) и Новият (неолиберално-консервативен) режим демонстрират отчетлива и изрична воля за континуитет. За да поместя специфичния за литературния критик Иван Мешеков сплит между ляво и литературно обратно в контекста на неговото раждане „в о к о п и т е" на Първата световна война, ще го преведа по пътя на съпоставката в един успореден животопис с роденото по същото време и на същото място парадигматично сплитане между литерату рно и дясно в посветените на войната днев-никово-мемоарни книги на Ернст Юнгер.
