От най-високия прозорец на моя дом
С бяла кърпичка за сбогом махам
На стиховете ми, поели къч човечеството.
И не съм радостен, ни тъжен,
Тази е участта на стиховете.
Написах ги и трябва на всички а им покажа.
Защото не мога стори другояче,
Както цвете не може да скрие баграта си,
Нито река да скрие, че тече,
Или дърво да скрие своя плод.
Ето ги, отиват вече надалеко, сякаш в дилижанса.
И без да искам, мъчно ми е,
Сякаш усещам болка в тялото.
Кой ли ще ги прочете?
В чии ръце ще стигнат?
Цвете, орисията откъсна ме за нечии очи.
Дърво, изтръгнаха ми плодовете за нечии уста.
Река, орисията на моята вода е да не остане в мен.
Покорявам се и почти съм радостен,
Почти радостен, както някой уморява се да бъде тъжен.
Идете си от мен, идете!
Дървото отминава и се разнася из природата.
Повяха цветето и прахът му трае вечно.
Тече река и в морето влиза, и водата винаги била е негова.
