Тъмна светлина | Dark Light, Теодор Рьотке | Theodore Roethke, Знаци, 2016

Тъмна светлина | Dark Light

Автор: Теодор Рьотке | Theodore Roethke
Раздел: Американска и канадска художествена литература
Издателство: Знаци
Народност: американска
Преводач: Христина Керанова /Hristina Keranova
ISBN: 9789549850567
първо издание, 2016 год.
меки корици, 71 стр.
Цена: 15,00 лв

Прикачен файл:

Тъмната светлина на Теодор Рьотке

Автор на десет поетични сборника, носител на наградата Пулицър за поезия (1954 г) и на годишната национална наградa за поезия ( за 1959 г. и за 1965 г.), поставян в десетката на големите американски поети на 20-ти век, Теодор Рьотке е от най-вдъхновяващите класици – вълнувал света приживе и останал търсен автор и след смъртта си (1963 г.). Един непознат на българската публика автор, който ще бъде харесан от всички, готови да изпишат Дух и Природа, с главна буква.
Несъмнено съществува дълбока близост между поезията му и американския трансцендентализъм: заради една духовна чувственост, която има своя достъп до Бога чрез екстатическото преживяване на познанието, заради виждането на природата като другото лице на Бог, като глас на откровението („Гласът“). Един романтически поглед към битието се застъпва във все още болните от просвещенския рационализъм времена за мъдростта на душата, за тайнството в битието, за чудесата на съществуването ни. В тази поезия всичко вибрира, трепти, има скрито дихание („Орхидеи“), очертава вълнови кръгове („Познавах една жена“), нещата си предават енергия и дори на камъните прорастват криле („Малките неща“). Една тръпнеща жива вселена огражда човека отвсякъде, всмуква го в мистерията на преображението си и той „става“ природа, Природата си. Божествената му природа го свързва дълбоко с всичко наоколо – дотолкова, че ако нещо прошумоли в папратите наблизо, сякаш не те се разделят, а „плътта ми се дели“ („Малките неща“). Поетът изповядва: „Това трептене е моята стабилност.“ То е усещането, че си духовно жив – част от непрекъснато вибрираща вселена („Събуждането“, 1956).
В поезията на Ротке читателят ще открие екстаза от Битието в „тъмни времена“ („В тъмни времена“). Човекът може с „едничка крива стъпка“ да изпадне от духовната пътека, да бъде погълнат от инертността на разума, вечно преживящ отровна храна, гарнирана с клишета („Прогноза“).
Екзистенциалният размисъл в тази поезия е насочен към голямата дилема природа-култура. Езикът на Рьотке неведнъж е ироничен спрямо цивилизацията. Социалната сфера с нейния култ към реда и културното клише се превръща в един омагьосан кръг на тленността – „праха, който се сипе от стените на учреждения“ глазира „еднаквите сиви стандартни лица“ („Елегия“). Предразсъдъчното вкопчване в културата и загърбването на природата – това е сигурно самоубийство на човека, погубване на собствената му уникалност.
На два пъти в тази книга се появява един мъченически образ – този на здравеца, късче природа близо до хората, метафора на природата у нас. Героите са толкова отчуждени от себе си, че неусетно убиват цветето.
Стихотворението „Искрен гняв“ е предизвикателство към илюзията, че не сме толкова болни – нужен е див, първичен гняв, пълно отхвърляне на културни роли и маски, за да се видим като чиста природа – същност. С романтически пантеизъм поетът преживява повторението на природния цикъл като Първото събитие, колкото и добре да знае, че минзухарите ще поникнат на същите места („Пролетно настроение“). Но повторението в социалната машина – то е „безкрайното копиране на животи и предмети“, „pитуалът по вадене на копия, поставяне на кламери и запетайки“ – едно безкрайно систематизиране, в което за уникалното няма място. Затова, дори когато припознава ритмите на собствената си поезия, Рьотке посочва поне два източника, единият от които непременно е от природата – танца на мечето и поезията на Йейтс.
Един поет, „на ръба“ между тук и отвъд, сетивно и свръхсетивно – космическа антена, улавяща „ураган от съответствия“ („В тъмни времена“). Тъмната светлина е онази, която човекът усеща у себе си в порива си към познанието. Тя е светлината на духовната трансформация. Светлината, в която „Духът познава себе cи, и духът e Бог,/ свободен в беснеещия вятър, човекът е Бог.“
Тъмната светлина озарява света на търсещия. Един голям поет го споделя за пръв път с българската публика – като уникално човешко пътуване, като безспирно питане, като щастливо намиране…

Д-р Добрина Топалова