Карол, Батай, Кафка, Де Кирико, Магрит, Дали, Сартър, Бекет, Пинтър – колкото и да ги препрочитам или да гледам творчеството им, накрая винаги се завръщам там, откъдето съм тръгнала: седя на същия безлюден площад, боря се с дълги черни сенки или под същото дърво чакам никога неидващия Годо. Остава енигмата – в какво откриваме удоволствието да се потопим в омагьосващата им тревожност, какъв е този мазохистичен нагон да се движим сред движещи се пясъци? Може би защото ни карат да почувстваме неназовимото, да открием смисъла на безсмисленото или пък да обърнем очи към себе си и да се запитаме: Какво е Азът? Може би е нещо, което можем да открием само случайно или е започнал да се ражда още от приказките и книгите, които сме чели в детството си? Може би кризата на персоналната идентичност е продукт на модерните митове или трябва да признаем, че пътят на себеоткриването е едно трудно и много по-често невъзможно пътешествие, в което не сме сами, а в компанията на Другия. Тази монография предлага едно подобно пътуване.
