Днес не е нормално да бъдеш различен —
във време брутално да пишеш лирично.
И просто. И умно. И ясно. Душата
сред бедните духом сияе в позлата.
Какво, че животът е тъмен и грозен
и шири се злото в бездарната проза...
В изкърпена дреха доброто се свива,
но търси утеха пак в словото живо.
От бедните духом жив смисъл остава,
напук на безумства и жажди за слава.
Че сам, без награди, но с тежката лира,
Щурецът и гладен да свири не спира.
Написах това, след като многократно се опитвах да напиша нещо друго за новата поетична книга на Елка Василева. И всеки път написаното ми звучеше фалшиво и превзето. Защото поезията в тази книга е дълбоко споделена. Една споделеност с нас, читателите, но и една споделеност в себе си — до най-Съкровеното, с максимално възможната съкровеност. И така, накрая опитах да се изразя в стихове. Какво по-естествено от това, един поет да изрази впечатлението си от друг поет в стихове. А и отдавна е време да се разделим с кухите хвалебствия, най-често гарнирани с няколко модерни за момента, но иначе нямащи нищо общо със съдържанието на книгите, термини. Още повече, че в момента из нашенско шестват толкова много "големи" поети, колкото в действителност няма в цялата история на родната ни поезия. Затова, по-добре ясно и от сърце.
Ели, на добър час и успех на твоята нова книга!
Росен Друмев
