Животът е сън”... такова е индивидуалното човешко светоусещане и то най-вече за “времето”. Докато всъщност “реалността” е колективно дело на множество умове; така нашето индивидуално възприятие всъщност работи с код – разгадава общата “действителност” “дадена” му уж буквално в сетивата. Сънят е свободен ход на въображението, подобно на метафизиката (или митовете) например. Всъщност най-великата и жива метафизика е в съновника, който предлага една граматика на колективно “безсъзнателното”. Именно в индивидуалното възприятие се премахва онази привидна граница, или “преход”(?), между “сън” и “будност”; “въобразеното” светкавично става действителност, (“в началото бе логосът”), но “тук” – без “отвъдна подплата”... Въображението създава релевантни светове, съответстващи на мислимото с “езиковост”... В този смисъл разбирането предхожда означаването. Пак в този смисъл не се налага сънят да се схваща “метафорично”, още по-малко да се тълкува постфактум.
