Добрата съдба • Песни през сълзи. 100години от рождението на добруджанските певици Димитрина Кунева и Верка Сидерова, Добрин Добрев - Финиотис, Dobrin Finiotis_LTD, Cypros, 2026

Добрата съдба • Песни през сълзи. 100години от рождението на добруджанските певици Димитрина Кунева и Верка Сидерова

Автор: Добрин Добрев - Финиотис
Раздел: Български мемоари и биографии, Българска културология, етнология и фолклор, Музика
Издателство: Dobrin Finiotis_LTD, Cypros
Народност: българска
ISBN: 125024451247
първо издание, 2026 год.
меки корици, 156 стр.
Цена: 24,45 лв (12.50 €)

Прикачен файл:

„През 2026 година ще отбележим век от рождението на големите ни народни певици Верка Сидерова и Димитрина Кунева. Това е и поводът нашият обичан певец на Добруджа, общественик, писател и поет Добрин Добрев-Финиотис да напише своята книга.

А тя е двусъставна, не само заради двете така познати и обичани женски имена. В стилистично отношение също е форма на диптих. Частите са обозначени със съставното заглавие - съответно първата е „Добрата съдба“ и се отнася до Верка Сидерова, а втората е посветена на Димитрина Кунева и логично представя „Песни през сълзи“.
Преплитат се и два гласа - този на разказващия за Верка Сидерова, разпростиращ се на около петдесетина странички, а на останалите 50 - сама води разказа за живота си Димитрина Кунева. По същество книгата е уникална именно в това отношение: събира личния, съкровения спомен за Учителя, Майката, Българката и разказът от първо лице на жената, певицата, свидетелката. Така книгата се превръща в изповед, в интимно говорене, което със своята сърдечна топлота, с нежността на изказа си, със свежестта на спомнянето си ни пренася в един друг свят, изпълнен с красота, с елегична светлина по вече изгубеното, но и пълен е обич. Обич преди всичко по Добруджа. Носеща неразривно у себе си и в себе си искрената любов към и по народната песен. Можем да дочуем химна на оная изстрадана българска територия, даваща хляба ни - Лалето. Можем да поплачем е Гълъбка, която е лишена от Божията благословия да има челяд. Можем да си поплачем. По човешки. Можем и да се посмеем как тия невероятни българки, докоснали се до земната слава, станали днес част от оная духовна същност, без която не можем, която ни прави все още българи - нация и народ, а не население и племе, та можем да им се посмеем на оная наивност: „Аз имам дете и мъж и те ме чакат у дома“ (Верка) или „Мога да попивам от време на време“ (Димитрина). И двете изтъкват огромната роля в съдбата си, която изиграва Филип Кутев - композиторът, но и бащински грижовният, обединителят, създателят на Ансамбъла, в който едната пее 14, а другата 30 години. Онзи, който им казва директно: вие сте певици и това е вашата работа. Тоя хор за вас е направен.

Внезапната кончина на Верка Сидерова силно се отразява на биографа. Но Д. Добрев-Финиотис не пише и класически биографичен разказ. Не се придържа строго към хронологията, но следва импулсите на сърцето и затова словото му е затрогващо. Да, Верка Сидерова живя почти до 100, малко не й достигна, няколко филмови ленти се направиха за нея, съхраняващи автентичния й глас и образ. Но усещането за загубата на духовната майка, за изчезването на цяла една културна епоха, носеща духа на Йордан Йовков и втъкал в същината си кротостта на Дора Габе, правят спомена за Верка Сидерова така близък, така важен и същностен. Без този спомен - не би имало ни род български, ни понятие родина. Съвсем скоро на тази жена й бе присъден орден „Стара планина“ - и тя сподели, че това е символ на живота й. Не медалът, разбира се, а неговата знакова символика - България, на която всичко е дала, й се отплаща. Всъщност България никога няма да може да й се отплати. Тъй като нематериалното реално не е физически измеримо. Верка Сидерова е част от духовното пространство, припознавано като България. Защото това не е просто територия. Това не са просто географски области, а именно духовни същности - Тракия, Добруджа, Шопско, Македонско...

Историята на една песен, проследима от нейното начало, стигайки до модерните варианти, се превръща в история на самата Верка Сидерова. Нейната баба Елена е обикаляла двора, осеян с цветя, и им е пяла: „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?“. А майката на Димитрина Кунева, завръщайки се отново в родния двор след изгнаническите години, милва дръвчетата и им говори. И ето как изведнъж двете певици започват много да си приличат. Събира ги сякаш култът към красивото, към природата. И двете обичат, не, а боготворят красотата. Затова и тази огромна любов към песента, към музиката. Ала и към литературата.

Влезем ли в Дома „Дора Габе“, ще ни посрещне и един хубав портрет на Верка Сидерова, защото „това е ангелският глас на Добруджа“. А заговорим ли за това свещено място, няма как да не стане дума и за ниския, топъл алт на Димитрина Кунева. Така се сливат три велики българки, свързани от една обич - Добруджа.

А само добруджанец може да пише за тях. Само човек с широко сърце, само човек, носещ генетично елегичната болка и тъга на някогашните мъченици, бежанци, страдалци, може да разбере силата на „Що побърза млад челеби“ или гукането на Гълъбка. Един век, проживян в песен, е впечатляващо явление в нашето съвремие. Верка Сидерова беше доскоро сред нас. Ние бяхме нейни съвременници. Можахме да се докоснем до нейния учуден поглед, чувахме вълшебния й глас, който леко на пресекулки изплака: „глас имам, но дъх - нямам“. И отнасяме у нас нейната огромна обич, нейната безсребърност, нейното благородство. И ставаме по-човечни, в едно обезчове-чаващо се днес.

В посока на тази терапия - нашето очовечаване - ни въздейства и Димитрина Кунева. Тя не живя така дълго. Но песните й са живи. Спомените й тепърва ще се издават и ще можем да проследим как една жена е видяла войната, как едно малко дете е било бежанка. Можем да се удивим на тоя ищах и мерак по четене, по учене. По пеене. По обичане. По себераздаване.

Най-хубавият начин, за да отбележим векът на тези славни наши културни деятелки, е като разтворим тая книжка и се потопим в света й. Сами ще зазвучат у нас широките, бавни песни на Добруджа. Остават в сърцата ни. Пък като можем - ще попеем с тях. И ще си поплачем:

- Аз не съм сива гълъбка,
а най съм твойта пръвнина.
Мене ма Господ изпрати
да са, Стоене, ожениш,
да н’ми наказваш децата.

Или

Що побърза млад челеби, та заспа,
та не виде какво чудо помина,
Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си!

Двете най-големи, най-съкровени и най-големи песни на Добруджа!“

- Петър Михайлов, литературен критик