Излишни, Антоан Божинов, Владимир Сотиров, Георги Лозанов, Фондация Фодар, 2025

Излишни

Автор: Антоан Божинов, Владимир Сотиров, Георги Лозанов
Раздел: Здравна и медицинска литература, Психология - исторически изследвания, Теория на културата, Фотография
Издателство: Фондация Фодар
Народност: българска
Преводач: Михаела Димитрова
ISBN: 9786199331408
първо издание, 2025 год.
твърди корици, 210 стр.
Цена: 48,00 лв (24.54 €)

Прикачен файл:

Книгата представя темата за съдбата и мястото на хората с увреждания в българското общество през погледа на фотообектива. Съдържа събрани фотографии от домове за деца и възрастни за хора с умствена изостаналост или такива с психични разстройства из страната, заснети от Антоан Божинов, както и текстове от Георги Лозанов и Владимир Сотиров.

***
„По онова време ентусиазмът от бригадирското движение беше преминал в кухи фрази, които пращяха и прескачаха като издълбана от употреба грамофонна плоча. Манифестациите по партийните празници се разпадаха веднага след трибуната и вялото „ура", метнато към поклащащи китки местни и държавни велможи. След което пролетариатът потъваше в близката кръчма да си оправи вкуса в устата. Хората се бяха научили да игнорират идеологическия сленг, който монотонно се лееше от радио, телевизия и партийна преса. Но на никого и през Ум му минаваше, че всичко това ще свърши толкова скоро. На мен със сигурност.
В прогимназията имах съученици от циганския етнос (тогава още не беше излязла модата да се наричат роми), всички завършиха 8-и клас. Посещавал съм някои от тях в къщите им и ми направи впечатление силната общностна връзка при тях - 3а разлика от при нас, българите. И грижата за близките им с увреждания. После в Студентски град беше пъстро — освен от Източна Европа имаше младежи от Виетнам, Ирак, Шри Ланка, Бангладеш, Либия и други екзотични страни. Някои от тях пренесоха политическите си ежби у нас, имаше и смъртни случаи. Заминах по разпределение в Плевен, работих 7 години в машиностроителен завод и там започнах да се вглеждам по-сериозно в света наоколо. И да си задавам въпроси. Защо в града не можеш да срещнеш хора с увреждания? Със сигурност се раждат, но къде отиват след това? Бях чувал, реших да проверя. Дали някой друг фотограф е насочил вниманието си в тази посока нямаше как да знам — в България никой не беше показвал такова нещо, а достъпът до световната фотографска сцена тогава минаваше през строга цензура. Идеята беше провокирана по-скоро от киното - шедьовърът на Милош форман „Полет над кукувиче гнездо" по романа на Кен Киси, макар и със закъснение, беше показан на широкия екран у нас. А през 1986 г. излезе и късометражният филм на Николай Волев „Дом № 8", представен набързо в студийните кина заради наградите му от световни фестивали. Това затвърди желанието ми да изследвам тези структури, изтласкани в периферията на обществото.”

- Антоан Божинов

„Излишни" е точното заглавие за тази книга - едновременно конкретно (описва обекта й) и аналитично (резюмира интерпретацията му). Тя върху платформата на най-старата масмедия, дава ново медийно битие на фотографската серия „Социалните домове в България" на Антоан Божинов - авторското му постижение, което през комунистическия период го превърна в едно от имената (впрочем, малко на брой) на социалната фотография у нас. Правенето й тогава не беше лесноосъшествимо, защото самата й драматургия изискваше разкриването на конфликти - междугрупови или с властта, а официалната идеология не признаваше съществуването им, настояваше, че те са останали в „буржоазното минало". Така социалната фотография „по условие" беше форма на съпротива, „пропаганден антидот", да не говорим, когато интересът й бе предизвикан от групи в неравностойно (направо в окаяно) положение, каквито са те във фотографиите на Божинов. Той целенасочено търси травматични прекъсвания на установения витринен порядък, на приемливите социални гледки, свидетелства с камерата си за отклоненията от тях в апел за човечност. Очакванията му не са към комунистическата власт, разбира се, „редовия зрител", на когото фотографиите не позволяват да остане защитен от уюта на познатите си маршрути, напомнят му, че чуждото отклонение от пътя променя и неговия път - символно, според максимата на Достоевски: „Всеки от нас е отговорен за всички и за всичко", но и буквално - утре той или близките му могат да се озоват там.”

- Георги Лозанов

***
Текстовете в изданието са двуезични - на български и английски език