АВТОГРАФЪТ е сравнително късно заявило за себе си явление в битието на българската художествена литература, в практиката на нейните автори и читатели...
През последните десетилетия на XIX-ти и първите наXX-ти век автографът намира широко присъствие и под формата на дарствени надписи върху лични, семейни и общи фотографии – явление, почти изцяло отпаднало в наше време. В писателските среди и общувания с читателите то обаче добива най-отчетлив, институционално лигитимиращ го характер и в наше време се радва на отвоюван статут и популярност, на завидни количествени показатели.
В завършения си вид книгата „АВТОГРАФЪТ в литературния живот и духовно-творческото общуване“ се превърна в своеобразен подстъп към онагледяване на пътя, който изминава автографът в българската литература от XIXвек до наши дни.
В този смисъл пред читателя е книга с характера на своеобразна „антология“ - в изложението се вписват прояви с дарствени текстове от Възраждането/около 80-85 на брой/, от следосвобожденско време/над 50 на брой/, над 700 - свързани с литературния живот от втората половина на XX-ти и началото XXIв. Намират място и кратки статии, посветени на отделни автографи сред тях/от Хр. Ботев, от Сава Доброплодни и Васил Ст. Берон, от д-р Кръстев.../ ; както и „извадки“ от онова, което са оставили отделни писатели...
