Монографията повествува върху фактическите обстоятелства, свързани с развоя на църковнонационалното движение на българите в периода, разположен между Прошението за йерархическа самостойност и административна автономия от 26 април 1856 г. и Фермана за учредяване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 г. Откроени са ключовите моменти, свидетелстващи за постъпателното и необратимо църковнонародно обособяване на нацията, разгръщащо се с различни темпове и с богато нюансирана локална динамика във всички основни епархии на Вселенската патриаршия, включващи съществени части от българското етническо пространство. Фактите са положени върху политическата плоскост на Източния въпрос и са осмислени в контекста на междуконфесионалните отношения, присъщи на балканския етнорелигиозен пейзаж през XIX век. Основните сюжетни линии на историческия разказ са преплетени около събитийността, подвластна на утвърждаването на модерните общонационални и регионални институции. Ярките личностни присъствия и гравитиращите около тях групировки и/или идеологеми са реконструирани във връзка с инициативите на водещите центрове на антипатриаршеската борба. В по-едри щрихи са очертани акцентите в позицията на Патриаршията и водещите направления от политиката на османското правителство спрямо българското йерархическо обособяване в пределите на православието. Мотивирана е тезата, че Църковнонационалното движение от периода 1856-1870 г. изпълнява важни пораждащи и конструиращи функции по отношение ключовите сегменти на утвърждаващата се национална идентичност, предопределили в значима степен историческите пътеки, избрани и извървяни от българите - както през XIX, така и през XX век.
